Dayana Dimitrova

   Зад всяка щастлива жена стои по един пълен мол, който тя иска да изпразни! Лудост или просто страст е това? …Бижута кичозни и дрехи модни! Къде намираха се те? Коя ли дама не ги обича? И коя ли отрича, че все след тях тича? От магазин, в магазин… Хайде тук, хайде там… Жените са в захлас; Като опиянени са завчас. Глава от това не ги боли, но пък вземат само мъжките пари!...  Такава бях и аз. Обичах да се контя и да пазарувам. Обичах след напрегнат ден да посетя това голямо пространство, накичено и пълно с най – различни и все „потребни“ неща. Както всяка една жена, имах си и приятелки затова. Всички ние богати или не – бяхме нимфоманки на тема – „шопинг терапия“… Докато нещо не се случи – това нещо ме накара да забравя за материалните блага. Разбрах, че човекът е просто марионетка на суетата. Ние купуваме не според възможностите си, а според това какво е на мода сега. Искаме аудиторията и простолюдието да ни харесат. Да покажем какви сме с маска на лице. Такава

           Бойно поле, прах, огън, разруха – така изглеждаше моят свят. Светът, в който живеехме аз и моите близки.  Това бе свят, изпълнен с дим. Димът, който замъгляваше съзнанието на хората и ги довеждаше до лудостта на войната. А това, с което си служехме всеки ден, бяха патрони и оръжия – с тях се научих да боравя още като малък. Животът ми в този ад от терор бе започнал. Тук на бойното поле бях роден и тук щях да умра…    Аз бях само на 25 години. Все още не бях разгледал света и неговите красоти. За мен той бе необятен и такъв остана завинаги. Виждал бях само хаоса на войната. За кратко време трябваше да се науча да оцелявам. Да бъда този, който не исках. Трябваше да мога да защитавам моята страна, семейството и приятелите си…Но не винаги успявах в това. Жестокостта ликуваше в душите и сърцата. Жестокостта не свършваше дори за миг. Без спокойствие, без любов за мен бе животът…    Сега лежах в скрита кална пропаст. От двете ми страни беше пълно  с войници. Всички бяха въ

Огледалце, огледалце… Покажи ми опасността! Зло ли в душата ще се внедри и ще пропилея ли аз поредните сълзи? Стъкълце от теб – огледалце мило, ако попадне в моите очи, до душата ще стигне и ще ме заболи!    Огледалата са навсякъде около нас. Красят те нашите домове и големите галерии, пълни с цветове. Какъв щеше да е светът без тях? Щяхме ли да знаем какъв е нашият образ? Щяхме ли въобще да се интересуваме от външния си вид? Е, светът не бе устроен така. Огледалата от векове заемат неизменна част от нашия живот. А ето как огледалото бе свързано и с моя свят…    Още от малка бях ученолюбиво дете. Не обичах да губя времето си в игри. Четях големи цветни книжки, които бяха толкова пъстри, че не можех да отделя поглед от тях. Умеех също и да рисувам. И то какво ли не – лебеди, кокичета, ангели…Всичко, в което присъстваше белият цвят. Мама винаги ми казваше: - Твоята душа е толкова чиста, че рисуваш само с бели цветове. А какво по-хубаво от това в тоз объркан свят?! За мен

   Всички ги обичат. Всички ги желаят. Всички имат нужда от тях. Те доставят лукс и красота. Това са те – зелените долари. Но достигнем ли до тях, могат да ни заловят , в капан безкраен от лъжа. Повечето от тях зли чудовища са - гущери зелени. Вълнуваме се ний държим ли ги в ръце. Но трябва да внимаваме , да не стигнат те до нашето сърце. Как ли би се случило това? Е, нека разберем сега:    Лъскави коли препускаха като диво стадо коне. Млади, скъпо облечени жени минаваха по тротоара. Неонови светлини красяха домовете на богатите в квартала. Седнал на малка автобусна спирка, аз наблюдавах този луксозен свят и чаках автобуса, който да ме прибере след работа. Но той така и не дойде… Останах сам в студената зимна вечер. Бях така далеч от дома. Не можех да си стигна пеша, затова реших да си тръгна с такси. След като пристигнахме пред грозното, миришещо на нещо сякаш прокиснало, кварталче, в което живеех – аз си дадох последните пари на шофьора. Бях толкова беден, че едвам се раздел

   Винаги бях там! Теренът беше моят дом. Наблюдавах безкрайното голо поле по всяко време на деня. Прекараното време на големия стадион не беше тъй динамично, но пък преплиташе в мен различни пориви от чувства всеки ден - понякога се чувствах самотно, понякога ме болеше, а понякога дори бях като защита…    Тази зелена постелка, която седеше пред мен и в този ден, не винаги беше най-доброто и уютно място. Когато мачът не се състоеше , там беше доста самотно и безлюдно. В такива моменти ми оставаше само гледката на зелената площ и на човека със син гащеризон,  който беше толкова износен, че покрай шевовете вече се показваше ясно всяко едно разбридано конче. Той успяваше да си върши работата идеално, като поддържаше тревата ниска може би около 3 сантиметра и доста остро набола. Не исках да знам какво е чувството, когато 22 силни и тежки мъже тичаха неуморно по нея 90 минути. Ако не броим и случаите, когато времето за игра дори се увеличаваше с някоя и друга минутка, за да поведе еди

Най-хубавата нощ предоставя най-хубавия ден! Слънцето изгрява, а ти с усмивка на лице. До тебе някой влюбено сънува. До тебе тяло - гушнато любовно. А ти в прегръдките негови се губиш. Но ето миг и на разруха. Погледът устремено часовника долавя, стрелките безпощадно отброяват миг след миг. Усещаш ти, че времето минава, а трябва да напуснеш този рай, красив. - Д. Д.