Ах, този МОЛ!

   Зад всяка щастлива жена стои по един пълен мол, който тя иска да изпразни! Лудост или просто страст е това?

…Бижута кичозни и дрехи модни!
Къде намираха се те?
Коя ли дама не ги обича?
И коя ли отрича, че все след тях тича?
От магазин, в магазин…
Хайде тук, хайде там…
Жените са в захлас;
Като опиянени са завчас.
Глава от това не ги боли, но пък
вземат само мъжките пари!...

 Такава бях и аз. Обичах да се контя и да пазарувам. Обичах след напрегнат ден да посетя това голямо пространство, накичено и пълно с най – различни и все „потребни“ неща. Както всяка една жена, имах си и приятелки затова. Всички ние богати или не – бяхме нимфоманки на тема – „шопинг терапия“… Докато нещо не се случи – това нещо ме накара да забравя за материалните блага. Разбрах, че човекът е просто марионетка на суетата. Ние купуваме не според възможностите си, а според това какво е на мода сега. Искаме аудиторията и простолюдието да ни харесат. Да покажем какви сме с маска на лице. Такава бях и аз преди години…
   В един прекрасен летен ден аз и моят съпруг отидохме на пазар в МОЛ-а. Разбира се, той не беше съгласен да прекара цял ден с мен в обикаляне и пазаруване. Затова просто ми даде своята карта и ме остави сама. През това време той щеше да ме изчака в съседното кафене. Опиянена от новите тенденции, само за няколко часа бях изпразнила картата и вече нямах, дори свободно пръстче, на което да сложа и някоя друга чанта…
   Аз и съпругът ми бяхме от хората, получили парите си по наследство. Дори не се интересувахме колко пари ще похарчим само за ден. Все пак не ние се бяхме трудили за тях. Те успяват да променят изцяло живота и вижданията на човек. За нас светът изглеждаше прекрасен. Гледахме го сякаш през розови очила. Не работехме. Не бяхме усещали суровата действителност. Но за съжаление животът не е само пари. Дори и с карта в ръце, с огромни суми пари, аз не бях щастлива. Парите не можеха да запълнят една огромна празнота в моето сърце. Вече от няколко години със съпруга ми пробвахме да имаме дете. Но и до ден днешен не се получаваше. Това ме сриваше. Всеки път, когато се сетех за тази зла орисия, която ми беше „уредил” животът, отивах в МОЛ-а, за да убия мъката си…
   …Когато вече бях доволна от покупките си, тръгнах към кафенето, където беше мъжът ми. Само една пресечена улица и вече бях там. Но не и той… Той си беше тръгнал. Може би се бе уморил от чакане. Недоволна от случилото се, тръгнах към едно такси, което бе спряло наблизо. Но точно когато стигнах до него, то потегли:
- Какъв късмет?! – казах си аз… Нямах намерение да чакам следващо. За щастие живеех близо и реших да се разходя. Сетих се за още по – кратък път – малките улички в големия град.
Неочаквано в една от тях видях малко момиченце. То седеше на земята до голяма кофа за боклук. Пред него имаше шапка. А в нея се търкаляха жълти стотинки. Учудена от това, което видях, се спрях и заговорих момиченцето. Оказа се, че то бе там всеки ден… Без майка, без баща. Опитващо се да изкара прехраната си. Не можех да повярвам, че някъде по света съществуваше такава мизерия и глад за толкова малко дете. Неусетно минаха няколко часа в разговори с детето. Тези разговори повлияха много на суетната ми душа. В очите на момиченцето съзрях това, което може би никога нямаше да имам. Моята единствена мечта.
   Ставаше тъмно и трябваше да се прибирам. Разстроена, станах от земята, на която бях седнала. Взех всичките си торби и се сбогувах. Тръгнах, но не стигнах далеч…Спрях се. Погледнах назад. Сълзите ми сега можеха да образуват цяла река. Върнах се, за да взема момиченцето с мен. Да! Щях да я “осиновя”. От този момент животът ми се промени. Осъзнах колко заслепена бях от лукса. Осъзнах, че парите не могат да донесат голямото щастие в живота. А щастието от този ден нататък бе това дете.