Колко ни трябваш днес Апостоле!
03.03.2015г.
22:00ч.
Всеки човек може сам да избира как да живее, какво да се случва с него и как да протече животът му.
Човекът е създаден, за да помага на себе си и на другите около него, но само той единствен може да реши кога и какво да пожертва. Когато е свободен и има право да взима решения сам, той трябва да е отговорен за действията, постъпките и последиците от тях. Свободата на един човек идва, когато той сам успее да я заслужи. Тогава той е готов да взима решения и за нечий друг живот. Но ако човекът сам не може да се освободи, никой не може да го направи. Едва тогава, когато той достигне до вътрешната си свобода, може да помогне на другите около него. Както е казал Мигел де Сервантес: „Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага“.
Друга важна част от живота на човека са неговите чувства и мисли. Всеки може да определя движението им във времето, дори когато са свързани с чувствата. Сега неизменна част от нашето ежедневие са думите: „Разумът може да заблуждава, но чувствата никога“. Думи, в които всеки може да открие себе си като отделно парче от нашата страна.
Чувството само по себе си е неопределено, дифузно състояние на човека, а мисълта е определеност. Затова в мисълта, всяко определение съдържа положителното „нещото“, и отрицателното - „другото“. Защото между нещото и другото е тяхната граница, тя разделя правилното от неправилното - дали да жертваш всичко, което имаш, или да живееш в своя клетка…
…Васил Левски – нашият Апостол на свободата, се жертва за народа и своята родина – България. Той се опитал да я освободи с цената на всичко, дори с цената на своя живот. И макар да не успял приживе да осъществи своята мечта, неговата смелост дала цел и надежда за цял един народ. Народът, който в миналото е искал своята свобода и е жадувал за нея… Но какво се случва сега с родината на нашия герой?! Достойни ли сме ний за неговата жертва?...
Грабежи, изричане на лъжи и подлост помежду ни. Това цари днес в нашата любима страна. Страната, за която Апостола умря. За която свободата бе най – ценното притежание… Твърдим, че сме сплотени и независими, а всеки ден показваме разделението си един от друг. Егоцентризмът е навсякъде около нас. Никой не се интересува от другия, гледат се само собствените интереси. Никой не мисли за народа. В това отношение в страната ни липсва обединяваща фигура. Фигура, която отново ще извиси нашия дух и ще ни направи част от едно цяло…
…Дългите ми яростни мисли с часове препускаха в съзнанието ми. Колкото повече разсъждавах, толкова по-трудно ми бе да открия до къде бяха достигнали арогантността и безцелието. Просто седях в малката си дървена къщичка и сякаш можех цял ден да мисля върху това. Осъзнавах колко нужен ни бе някой, който отново да ни събуди, да ни накара да „прогледнем“. Още не бях свършил с мисълта за изгубената надежда, когато в стаята, където стоях, влезе внучето ми – Иван. Той бързо изтича при мен и ми каза:
- Честит трети март, дядо! Нека ти покажа какво научих днес в училище! – очите ми светнаха. Старото ми сбръчкано лице грейна и през устните ми се показаха изпотрошените ми зъби. Почувствах се горд, че едва 4-годишно дете знаеше за този празник. След секунди Иванчо застана пред мен, доближи всичките си крайници, сякаш щеше да козирува и започна:
- България е моята родина,
моята страст и моята любов;
Страна като една човешка длан,
аз такава те обичам…
Твойта славна история ке пазя вечно аз
и до смърт ще се боря за твоите красоти…
Неусетно сълзи тръгнаха по моето лице. В тези детски очи аз прозрях надежда и апостолско сърце.
Из дневника на дядо Георги
22:00ч.
Всеки човек може сам да избира как да живее, какво да се случва с него и как да протече животът му.
Човекът е създаден, за да помага на себе си и на другите около него, но само той единствен може да реши кога и какво да пожертва. Когато е свободен и има право да взима решения сам, той трябва да е отговорен за действията, постъпките и последиците от тях. Свободата на един човек идва, когато той сам успее да я заслужи. Тогава той е готов да взима решения и за нечий друг живот. Но ако човекът сам не може да се освободи, никой не може да го направи. Едва тогава, когато той достигне до вътрешната си свобода, може да помогне на другите около него. Както е казал Мигел де Сервантес: „Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага“.
Друга важна част от живота на човека са неговите чувства и мисли. Всеки може да определя движението им във времето, дори когато са свързани с чувствата. Сега неизменна част от нашето ежедневие са думите: „Разумът може да заблуждава, но чувствата никога“. Думи, в които всеки може да открие себе си като отделно парче от нашата страна.
Чувството само по себе си е неопределено, дифузно състояние на човека, а мисълта е определеност. Затова в мисълта, всяко определение съдържа положителното „нещото“, и отрицателното - „другото“. Защото между нещото и другото е тяхната граница, тя разделя правилното от неправилното - дали да жертваш всичко, което имаш, или да живееш в своя клетка…
…Васил Левски – нашият Апостол на свободата, се жертва за народа и своята родина – България. Той се опитал да я освободи с цената на всичко, дори с цената на своя живот. И макар да не успял приживе да осъществи своята мечта, неговата смелост дала цел и надежда за цял един народ. Народът, който в миналото е искал своята свобода и е жадувал за нея… Но какво се случва сега с родината на нашия герой?! Достойни ли сме ний за неговата жертва?...
Грабежи, изричане на лъжи и подлост помежду ни. Това цари днес в нашата любима страна. Страната, за която Апостола умря. За която свободата бе най – ценното притежание… Твърдим, че сме сплотени и независими, а всеки ден показваме разделението си един от друг. Егоцентризмът е навсякъде около нас. Никой не се интересува от другия, гледат се само собствените интереси. Никой не мисли за народа. В това отношение в страната ни липсва обединяваща фигура. Фигура, която отново ще извиси нашия дух и ще ни направи част от едно цяло…
…Дългите ми яростни мисли с часове препускаха в съзнанието ми. Колкото повече разсъждавах, толкова по-трудно ми бе да открия до къде бяха достигнали арогантността и безцелието. Просто седях в малката си дървена къщичка и сякаш можех цял ден да мисля върху това. Осъзнавах колко нужен ни бе някой, който отново да ни събуди, да ни накара да „прогледнем“. Още не бях свършил с мисълта за изгубената надежда, когато в стаята, където стоях, влезе внучето ми – Иван. Той бързо изтича при мен и ми каза:
- Честит трети март, дядо! Нека ти покажа какво научих днес в училище! – очите ми светнаха. Старото ми сбръчкано лице грейна и през устните ми се показаха изпотрошените ми зъби. Почувствах се горд, че едва 4-годишно дете знаеше за този празник. След секунди Иванчо застана пред мен, доближи всичките си крайници, сякаш щеше да козирува и започна:
- България е моята родина,
моята страст и моята любов;
Страна като една човешка длан,
аз такава те обичам…
Твойта славна история ке пазя вечно аз
и до смърт ще се боря за твоите красоти…
Неусетно сълзи тръгнаха по моето лице. В тези детски очи аз прозрях надежда и апостолско сърце.
Из дневника на дядо Георги
Коментари
Публикуване на коментар
Споделете мнението си за този пост. Моля, използвайте кирилица и приличен език.