Тероризъм

   

   

   Бойно поле, прах, огън, разруха – така изглеждаше моят свят. Светът, в който живеехме аз и моите близки. 

Това бе свят, изпълнен с дим. Димът, който замъгляваше съзнанието на хората и ги довеждаше до лудостта на войната. А това, с което си служехме всеки ден, бяха патрони и оръжия – с тях се научих да боравя още като малък. Животът ми в този ад от терор бе започнал. Тук на бойното поле бях роден и тук щях да умра…
   Аз бях само на 25 години. Все още не бях разгледал света и неговите красоти. За мен той бе необятен и такъв остана завинаги. Виждал бях само хаоса на войната. За кратко време трябваше да се науча да оцелявам. Да бъда този, който не исках. Трябваше да мога да защитавам моята страна, семейството и приятелите си…Но не винаги успявах в това. Жестокостта ликуваше в душите и сърцата. Жестокостта не свършваше дори за миг. Без спокойствие, без любов за мен бе животът…
   Сега лежах в скрита кална пропаст. От двете ми страни беше пълно  с войници. Всички бяха въоръжени и готови да започнат яростния сблъсък с врага. Градът, който трябваше да нападнем, ни бе отнет преди няколко месеца. Всички, които живееха там, бяха убити. Зад всичко това стояха много, много пари…Парите, заради които ние бяхме потърпевши. Парите, които налагаха този терор над света. Борба за власт?! Това ли искаха от нас? Да ни отнемат и малкото, което имахме сега? Докато размишлявах, отдалеч се чу вик:
- Нападайте, нападайте! – извика главният офицер.
Аз и Кристофър, който беше най-близкият ми приятел, се погледнахме изплашено. Предчуствахме, че нещо лошо ще се случи. Сякаш погледите ни неслучайно се срещнаха. Сякаш искаха да запечатат за последно най-хубавия образ от тази грозна картина. През главата ми за миг препуснаха като бързи коне мислите ми. Те бяха свързани с родния ми край, със семейството ми и с него - Кристофър...
Не си спомнях дори и ден без Кристофър. Бяхме неразделни. За мен той  беше като брат. Дори сега в тази дупка отново съдбите ни се преплитаха… Но изведнъж…Силни трусове и огнен облак сложиха края на моите мисли и спомени. Съвзех се веднага, щом видях, че в пропастта бях останал само аз. Излязох от там с яростни викове. Но ентусиазмът ми на бойното поле бе веднага замъглен. Някой хвърли граната пред мен и тялото ми бе изхвърлено на няколко метра назад… И ето пак този дим. Станах, но не виждах нищо. Очите ми сякаш гледаха в черна дупка. Успях да различа само силуета на Кристофър. Той беше пред мен. Мъглата постепенно изчезваше, но на мен наистина ми бе трудно да се изправя на крака. Това бе силен и неочакван удар. Кристофър дойде до мен и протегна ръката си, за да ми помогне. Неочаквано някой стреля. Отново и отново. Вдигнах глава и изпаднах в ужас, когато видях, че тези куршуми са били предназначени за Кристофър. Гърдите му бяха напълно пронизани. А аз гледах скован и не можех да повярвам. Няколко пъти се опитвах да стана от прашната земя, но без резултат. Сякаш някой с пирони ме бе заковал за нея… Започнах неуморно да ридая…Виках…Молех се… След няколко минути събрах, сила колкото да преместя безтегловното си тяло до студеното вече тяло на Кристофър. Прегърнах го, а той не можеше да помръдне. Цялата надежда той да бъде жив си отиде в този момент. Вече не изпитвах страх, нямаше я болката…всичко изведнъж се изпари. Пред мен остана само неговият образ и образът на смъртта. Но аз не се боях от нея. Станах гордо и просто я чаках. Исках я. Жадувах я…Но тя така и не дойде…

*P.S. Бъдете съпричастни! Подкрепяйте тези, които имат нужда от помощ!
!!! ...Посветено на терористичната атака в Париж... !!!
“Това е нападение не само срещу френския народ, а срещу цялото човечество и общите ценности, които споделяме!” – Барак Обама