Огледало

Огледалце, огледалце…
Покажи ми опасността!
Зло ли в душата ще се внедри
и ще пропилея ли аз поредните сълзи?
Стъкълце от теб – огледалце мило, ако попадне в моите очи,
до душата ще стигне и ще ме заболи!

   Огледалата са навсякъде около нас. Красят те нашите домове и големите галерии, пълни с цветове. Какъв щеше да е светът без тях? Щяхме ли да знаем какъв е нашият образ? Щяхме ли въобще да се интересуваме от външния си вид? Е, светът не бе устроен така. Огледалата от векове заемат неизменна част от нашия живот. А ето как огледалото бе свързано и с моя свят…
   Още от малка бях ученолюбиво дете. Не обичах да губя времето си в игри. Четях големи цветни книжки, които бяха толкова пъстри, че не можех да отделя поглед от тях. Умеех също и да рисувам. И то какво ли не – лебеди, кокичета, ангели…Всичко, в което присъстваше белият цвят. Мама винаги ми казваше:
- Твоята душа е толкова чиста, че рисуваш само с бели цветове. А какво по-хубаво от това в тоз объркан свят?! За мен светът бе пътека, обсипана с бели листа от рози…Пораствайки, тайно мечтаех да извисявам все повече моята душа. Непрестанно учех. Вглъбявах се в мой собствен свят. Бях се превърнала в едно от тези пухкави котета, които винаги са вкъщи и слушат своя стопанин. В дните, които другите ми връстници излизаха на дискотеки и купони, аз помагах на родителите си или пишех и четях. За мен хората хората в живота ми се свеждаха до кръга на семейството. Те бяха единствените ми приятели. Никога не бях виждала злобата в хората и не се бях срещала с опасността директно в „очите“. Но ето, че дойде и този ден.
   Беше 15:00 часа следобяд. Аз отивах на училище в гимназия „Шефилд“. Слънцето все още напичаше с пълна сила. Непоносимата жега не ми се отразяваше добре – главата ми се замайваше, а сърцето ми тупкаше все по-силно. Побързах да пресека и последното препятствие до целта – малката уличка пред училище.
- Нещастница! Гледай къде вървиш! – чух груб женски глас. Този глас излизаше от една кола, която бе спряла на сантиметри от моите крака. Но слънцето така жестоко светеше право в очите ми, че дори не успях да видя момичето. Сега това беше без значение. Целта ми вече бе изпълнена. Бях в гимназията. Първо предпочетох да отида да се освежа. Влязох в дамската тоалетна. Застанах пред огледалото и започнах да се плискам с вода… Изведнъж чух точно викове. Чувах ги все по-близо и по-близо. И точно тогава със силни трясъци и жестоко намръщена физиономия влезе една мадама. Тя беше истински „шик“. Клепачите и бяха обсипани с тежък грим. Устните и подути и прекалено нацупени. А дрехите – о, Боже, те бяха толкова къси. Бях срещала това момиче и преди. Славата и не бе добра. Биеше се с всеки, който я нагруби и изглеждаше по-евтино дори от суха паста „Балкан“. След нея вървяха още четири момичета. Изглеждаха като нейна охрана. Моят поглед бе единствено в мръсното и старо огледало, закачено на стената. За миг успях да се залисам в собствения си свят, неподозираща какво щеше да се случи…
…О, Боже! Усетих силна болка в крака. Едно от момичетата ме бе ударило. След това усетих нов и нов удар. И тогава разбрах. Това бе момичето, което бях изнервила в колата само преди минути. Боят върху мен продължаваше, докато… Изведнъж не ме сполетя съдбата ми. Нещото, което промени изцяло моя живот. Огледалото падна на земята и аз се строполих върху него. То се счупи на милиони парченца, а лицето ми… То бе обезобразено завинаги.
   От този ден начинът , по който гледах живота, се промени. Нямаше го този бял цвят в душата ми. Нямаше я пътеката от рози. Виждах само злото в душата на другите. А огледалото – то се превърна в моя злочеста съдба.