Футбол, футбол, футбол…

   Винаги бях там! Теренът беше моят дом. Наблюдавах безкрайното голо поле по всяко време на деня. Прекараното време на големия стадион не беше тъй динамично, но пък преплиташе в мен различни пориви от чувства всеки ден - понякога се чувствах самотно, понякога ме болеше, а понякога дори бях като защита…

   Тази зелена постелка, която седеше пред мен и в този ден, не винаги беше най-доброто и уютно място. Когато мачът не се състоеше, там беше доста самотно и безлюдно. В такива моменти ми оставаше само гледката на зелената площ и на човека със син гащеризон,  който беше толкова износен, че покрай шевовете вече се показваше ясно всяко едно разбридано конче. Той успяваше да си върши работата идеално, като поддържаше тревата ниска може би около 3 сантиметра и доста остро набола. Не исках да знам какво е чувството, когато 22 силни и тежки мъже тичаха неуморно по нея 90 минути. Ако не броим и случаите, когато времето за игра дори се увеличаваше с някоя и друга минутка, за да поведе един от отборите в резултата…

  … Слънцето днес се показваше тайнствено зад големите черни облаци. Бяха казали, че ще вали, но явно този път времето беше с нас. Трибуните започваха да се пълнят. Настроението ескалираше все повече и повече с наближаването на точния час на събитието, а именно състоящото се първенство по футбол. Хората пееха, свиреха, успяваха да се веселят дотолкова, че да дават кураж и на футболистите, които всеки миг щяха да излязат.
Ето ги и тях…излизаха един по един, а аз така им се възхищавах! Когато вече се наредиха в редица и отборите бяха едни срещу други, започна да звучи българският химн. Ох, направо ми идваше да заплача! Пееха те, надяваха се, радваха се, душата им кипеше за този спорт… Това беше техният живот, това те обичаха най-много на света. Ако можех, бих стояла на тяхно място, бих играла със същата смелост и непобедимост в сърцето. Та нали това е то футболът – начин на живот.

   Играта започна с яростен сблъсък. Един от противниковия отбор падна на земята, подхлъзнат от това неспирно търкалящо се „нещо“ на игрището.  Прекалено много пъти се случваше това кръгло чудовище да се опитва да мине покрай мен и да влезе. И точно тук идваше моята роля на защита. Разбира се, не само аз вършех цялата работа, помагаха ми и футболистите, които имаха не толкова добър мерник или просто си бяха леко „кривички“. Когато се случваше това топката да се удари в мен,…цялата публика ставаше на крака. Така стана и сега. Чу се остър, пронизващ вик и един играч от нашия отбор дойде, за да ме прегърне. О..и само как ме гушна..чак усетих топлина. Това беше моят миг, защото всички говореха за мен – футболният коментатор, публиката, играчите и хората, стоящи пред своите телевизори в тази напрегнат ден. Точно така – мен! Футболистът от противниковия отбор беше улучил МЕН. Нямаше гол, аз бях спасителят в този толкова важен мач. Не беше ли прекрасно точно ти да бъдеш на първо място? Да се чувстваш като жив в един тържествен миг.
   Мачът накрая завърши в полза на българския отбор с 1:0. Всички бяха толкова щастливи и ме боготворяха: „Добре, че беше гредата, за да не може този смотаняк да вкара гол!“ – чу се някъде далеч.
Тези думи сякаш извисяваха ме мен високо, а дори нямах и душа, за да го почувствам надълбоко.
И отново..останах в самота край пустото поле от трева, но вече чувстваща се като звезда.