Каква е съдбата на българина по време на турското робство?
Нека се върнем
назад, назад във времето. Всеки народ има в своята история тежки времена, в
които е понасял страдания, изоставал е в своето развитие и се е оказвал зад
гърба на напредващите. Историята на българина не е по – различна. Още когато
България е разделена на три основни окръга. В земите между долното течение на
река Дунав и Черно море се разпорежда боляринът Балик, наследник на брат си
Добротица, на чието име е наречена цялата област – Добруджа. Останалата
територия на България е разделена от цар Иван Александър (1331-1371) на две
половини: Търновско и Видинско царство. Видинското царство управлява синът му
Иван Страцимир, а Търновското – другият му син Иван Шишман. Но двамата братя не
пожелали да съединят сили и да владеят заедно, а напротив те водели напълно
различна самостоятелна политика. Раздробяването на България на три района
съсипва нейната икономика и най-вече военната и мощ. На 17 юли 1393 година пада
столицата на Втората българска държава, а през 1396 година е покорена и
държавата на Страцимир, с което България пада под турско робство.
Турското робство
започва! Години на глад, скръб, ожесточени удари върху самоличността на
българина. Най-тежкото, най-голямото зло за един народ е връщането назад от
едно или друго стъпало на цивилизацията в едно или друго блато на варварството,
в което волята на силата, волята на силния решава всичко. Това става, когато
един народ, изостанал в своето цивилизационно развитие спрямо постигнатото от
обществения и човешкия прогрес, завладее с военна сила далеч по-напреднал народ
и унищожи неговата държава и общество. Този петвековен период и до ден днешен
влияе на българското развитие. Данните за насилия се потвърждават от другите
подобни свидетелства като “Летописа от Баткун” и известната “Беловска хроника”.
Но въпреки ред мъченици, които са загинали, те не са отстъпвали вярата в
родното. Именно заради това българският народ трябва да се “гледа” с уважение.
Толкова години под чужд език и религия, българинът е успял да запази своята
писменост и култура. За това се говори и в “История славянобългарска”, написана
от Паисий Хилендарски (1760-1762). Авторът говори за могъществото и
безстрашието на българите, които не били научени да се покланят на царе, а били
свирепи и диви, безстрашни и силни във война, люти като лъвове. С голяма
точност привежда доказателства за своята тези: “В първата част на Барания, на
лист 567, пише: “Българите са страшни за целия свят, малък народ, но
непобедим…”.
Тежко е било положението на българите под турското иго. Турчинът не знаел милост, не познавал човешки права, всеки един от турските представители бил властен и се проявявал като такъв. Докато българинът грозно е пъшкал под краката им, всичко будно в тях било убито, всичко, което някога им напомняло за Могъща България било убито и унищожено. Така българинът е изгубил своето минало, своята история, но за щастие, не е изгубил своята българска кръв, своя дух. Турците не са щадили нищо българско, като са опустошавали църкви, манастири и гробници. Съсипвали са всичко, което е било мило и свято за българите. Подигравали са се с християнските светии - в църквите са обезобразявали светите икони, унищожавали са свещените дарове и още много поразии са вършили безнаказано.
Тежко е било положението на българите под турското иго. Турчинът не знаел милост, не познавал човешки права, всеки един от турските представители бил властен и се проявявал като такъв. Докато българинът грозно е пъшкал под краката им, всичко будно в тях било убито, всичко, което някога им напомняло за Могъща България било убито и унищожено. Така българинът е изгубил своето минало, своята история, но за щастие, не е изгубил своята българска кръв, своя дух. Турците не са щадили нищо българско, като са опустошавали църкви, манастири и гробници. Съсипвали са всичко, което е било мило и свято за българите. Подигравали са се с християнските светии - в църквите са обезобразявали светите икони, унищожавали са свещените дарове и още много поразии са вършили безнаказано.
На българите не се е позволявало да носят пъстри и
разноцветни дрехи, нито пък да носят всякакво оръжие. Ако някой българин,
яздейки кон, види, че идва насреща му турчин, длъжен е бил да слезе от коня си
и пешком да върви, докато отмине турчина.
“Ще пекне
слънце, ще грейнат от някъде топли животворни лъчи, ще се сгорещи кръвта, ще се
разбунтува духът. Ще се родят синове на тая робска земя, които ще поискат да
видят свободно и силно отечеството си, както е било преди. На няколко места той
се опитва да въстане, но турците грозно унищожавали всеки такъв опит.” Думи
взети от писаното по учебните предмети по история от Д. Маринов и Г. Димитров. Изгаряли
са цели села, жителите им са предавани на най-грозна и срамна смърт. Оставало
да се грижат за правата на българина само хайдутите, тези фантастични борци,
чието свободно отечество са били нашите Балкани.
Аз лично съм
горда да бъда българка! Това, че ние сме успели да се освободим и да продължим
нашата писменост и религия е най-голямата гордост за мен. Един на друг сме
вдъхвали чудото на свободата и сме преборили пет вековното робство. Надявам се
този дух никога да не ни напуска и винаги да отстояваме българското и родното.
Източници:
Коментари
Публикуване на коментар
Споделете мнението си за този пост. Моля, използвайте кирилица и приличен език.