Великден

   Великден е! Най-светлият християнски празник. Денят, в който цялото семейство се събира и празнува Възкресение Христово. Този празник за хората е желан и дългоочакван, защото внася нов смисъл в обичайното им ежедневие. Сега къщите са пълни с яйца. А масите с козунаци. Децата са щастливи и с нетърпение чакат да започне боядисването на яйцата. Та нали те най-обичат да се цапат, да чупят и да си играят с всичко, що намерят. Хармония, красота, чистота…така изглеждаше светът в този ден – или пък не?!
   Беше събота вечер. Празникът - в разгара си. Нощта пронизваше със студенина сетивата. Звездите светеха силно и сякаш те самите успяваха да затоплят асфалта, по който ходех боса.
Обикалях малките, неосветени улички. Бях толкова самотна и изтощена от съдбата, която ме бе връхлетяла. Само на 15 години, а вече очаквах с нетърпение смъртта… Докато си мислех на ум…, внезапно чух силни крясъци в близката до мен къща. Спрях се пред нея. Надникнах през един от големите прозорци. А вътре видях баба, която бе боядисала първото яйце в червено и сега гонеше внуците си, за да ги нацапа с червената боя - за здраве. След като изпълни мисията си, бабата остави яйцето в един стъклен рафт пред икона на Богородица. Там щеше да седи цяла година… Какво по-хубаво от това да чуеш крясъци от радост и веселба? Повтарях си на глас… Тръгнах отново да вървя с босите крачета из ухаещата на козунаци нощ. От друга къща се чуваха песни и рецитиране на стихотворения. Малчугани бяха научили от детската градина по някое стихче и сега вземаха челно място в забавата на семейстово. Един от стиховете звучеше така:

Христос Возкресе и на земята радост ни донесе.
Слънцето грее, бият камбани,
с топла молитва всички са сбрани,
а вкъщи чака софра готова
с бели краваи,
с покривка нова.

Колко беше прекрасно да виждаш света и хората така добри и весели. Но аз…Аз само преди дни изгубих моето семейство. Тази черна нощ на катастрофа винаги ще остане в съзнанието ми. От тогава вървя така самотна, гладна и без надежда в очи. Животът е хубав само ако е споделен. Мислех си аз… Когато си сам – това те убива. Най-важното нещо в живота винаги е семейството.
След толкова разходки вече се изморих. Легнах на земята. Нямаше коли. Погледнах към голямото и необятно небе. Беше божествено! В малката ми детска главичка се появиха незабравимите спомени. Спомени, в които аз бях щастлива и със семейство…В този момент разбрах, че аз не трябва да съм тук. А там – горе - при тях. Там, където Великден можеше да продължи вечно. Където душата ми щеше да бъде „жива“. Където щях да бъда щастлива.
И ето ме сега…Стоях на 10 метра от смъртта. Под мен море, а над мен небе. Мостът бе голям, а целта една стъпка в голото пространство. Но не беше ли грях да сторя това? Някъде бях чула, че една от десетте Божи заповеди забранява самоубийството. А аз исках да отида в Рая. Там, където те ме чакаха. …Докато размишлявах над това, покрай мен с висока скорост мина една кола. Вятърът, който тя причини, ме побутна. Загубих своята опора и…Падах,…но не падах като всеки, който би скочил. А падах, гледайки към небето. За миг затворих очи… Вече бях там! Всичко бе като кадифе. Огромни бели памукови облаци минаваха покрай мен. Движеха се призрачни и блестящи същества, които летяха във въздуха, като оставяха дълги линии след себе си. А в далечината бяха те – моето семейство. Затичах се към тях. Прегърнах ги и казах:
- Христос Воскресе!

Посветено на: Тодор Димитров Тодоров