На един клик разстояние…

                 
06.04.2014г.
22:00 часа

   Времето летеше безпощадно. Както бързо минаваше денят, така бързо минаваха годините. Един силен плясък с ръце, едно щракване с пръсти и вече си на 102. Кожата ти вече е сбръчкана, зъбите изпопадали, но сърцето…, сърцето може да запази всеки младежки спомен.

Вечер, когато денят притихва
 и нощта красиво се усмихва
 звездите щом греят будно,
 луната щом ме гледа вечно чудно,
 знай, че за теб си мисля аз
 и за теб горя в този час…

   Беше преди много години. Аз бях още дете. Виждах всички нюанси на розовото през детските ми очи. Период, в който светът на децата е просто игра. Тази игра се играеше с такова желание от мен. Обсипвах всичко, до което се докосна, с любов. И може би затова и любовта при мен се появи
на толкова крехка възраст. Аз бях едва навършила 15 години.
Къщите, в които живеехме тогава, се намираха една срещу друга. Само една малка уличка ни делеше един от друг. И точно на тази улица се случи - нашата първа среща. Спомням си го толкова ясно, сякаш беше вчера… Крисчън играеше със своите приятели футбол. Те винаги успяваха да намерят най-неподходящото място за игра… А за мен този ден започна прекрасно. За пръв път се качих на колело и се опитвах да карам без последствия на ожулени колена и жестоки падания. През това време баща ми беше много нервен, докато се опитваше да ми обясни как да използвам правилно тежестта на тялото си. О, колко трудно начинание ми изглеждаше това. Не бях от хората, които обичат да се превозват с транспорт. Обичах разходките и волното тичане…Та нали бях още дете…
Но да се върнем на това какво се случи в този момент, преди 50 години.

- Давай, миличка, давай! Ще се справиш! Върти по-бързо педалите на колелото! – викаше баща ми вече доста отдалечен от мен. Разбира се, докато бях сама на улицата, карането ми изглеждаше лесно, но наближавах момчетата, играещи футбол. И тук бе моментът на паника.
- Какво ще правя сега?…Как се спира с това нещо?…О, Господи, ще се засрамя пред момчетата… - говорех си тихо. И тогава изведнъж пред мен изскочи  Крисчън. Той се удари право в гумата на возилото и двамата се строполихме на земята.
- Ауу…боли ме, боли ме! – викаше Крисчън, който лежеше на мръсния асфалт…През това време аз станах от земята. Цялата бях почервеняла от срам, но и същевременно много изплашена. Не знаех какво го болеше. Оказа се, че ръката му е счупена… Баща ми бързо дотича и викнахме линейка. Чувствах се виновна за това, което се бе случило. Затова следващите няколко дни прекарах до болничното легло заедно с неговото семейство. От този момент ние станахме наистина близки. В продължение на години бяхме най-добри приятели. Докато внезапно нещо повече не се случи между нас. Чувствата ни станаха по-силни. Беше ни повече от грижа един за друг. Усещахме страст и тръпка помежду ни…След като пораснахме, се записахме в една и съща гимназия. Тийнейджърските години минаха в голяма щура забава. Правехме всичко заедно – ходехме на кино, разходки, правехме мръсотии на учителите, които не харесвахме. Това за нас бе един сбъднат сън. Бяхме се сблъскали с истинската и чиста любов. Е, не е ли това, което всеки търси?
   Докато годините неусетно се нижеха, мислехме, че нищо не може да ни раздели. Дори едно голямо разстояние. Но съдбата с цялата си жестокост се „изсипа“ върху нас. Вече бяхме пораснали. Трябваше да избираме колеж, но родителите ни успяха да ни разделят. Щяхме да бъдем на хиляди километри един от друг. Разстояние, което не знаехме дали ще можем да понесем… След няколко месеца заминахме. От тогава не съм чувала нищо за него. Нямахме тези нови средства, които има сега – компютрите. Комуникацията на такива далечни разстояния бе почти невъзможна.
- Бабо,…но сега имаме достъп до всяка точка на света. Защо не си ми разказала по-рано за това момче. Ела с мен. Тук във фейсбук или скайп можем да намерим всекиго. Кажи ми цялото му  име – с възторжен глас каза внучката ми.
- Крисчън Хопенхайгер – отговорих аз. Макар да не разбирах как щеше да го намери ѝ се доверих.
След секунди внучка ми обърна този голям екран към мен и ми показа снимка. Учудена, аз познах дълбокия и нежен поглед, малките тръпчинки до зачервените му устни. Косата му вече бе побеляла, но усмивката му го издаваше. О, Боже, това наистина беше той. Изпаднах във възхищение. Само след няколко минути успяхме да се видим, макар и през големия екран. Нямаше по-голяма радост за мен. Това беше най-хубавият подарък от моята внучка. Да зърна за миг моята първа любов. Километрите ни деляха…, но сега осъзнах, че той просто бе на един клик разстояние от мен.

Из дневника на баба